Тежкó на нозете под глупава глава. Тази стара мъдра българска приказка изпълни площадите тези дни с хора. Гневни, яростни, зли, обезверени, оскотели, инфантилизирани, изперкали, подивели от бедност, лутащи се, нахъсани… и… мотивирани да търсят СМЕТката. На политическата класа, на различните, на монополите, на тези, които не мислят като тях. СМЕТката на всички онези, овластени от УЛИЦАТА назад във времето да вземат решения за съдбините им.
Там някъде в хвърчащите камъни, бутилките бира, храчките по улиците, грозните викове , окървавените глави и старческите клетви се изгубиха и същинските доводи и искания за подранилата българска пролет, за гневното ни февруарско въстание.
Навръх поредния национален празник се окичихме с голяма кървава мартеница: вплела в себе си отвращението ни от това, което с наивността си, с искреността си, с отказа си от избор, с продажността на избора си, с лекомислената си вяра и бадева делегирани надежди, объркахме СМЕТката на нашия живот и този на децата ни.
Сега ни е яд… на всичко и на всички.
Защото НЕ живеем по ОНЯ начин, по който си представяхме. Че ТАМ НЯКЪДЕ в немарата и несправдливостта на тези 23 години си загубихме утешителните доводи „Защо ручахме жабетата“, след като пак СМЕТката ни не излиза.
Някак несбъднатото и неизживяното Очаквано се оказа на отвратително далечно разстояние от блатото, в което се оказахме цопнали /а уж космическият камък падна в Урал, но много опръска нас, а тътенът му взриви държавата ни/. Осиротяла и объркана. Без нарочени вождове и фетиши. Където отдавна сме изтървали СМЕТките на СМЕТката и сега се опитваме да я натаманим по наша мярка, драскайки нервно и безпомощно по нея.
Забравяйки, че всъщност, за да ни излезе вярна СМЕТката, е било ЗАДЪЛЖИТЕЛНО да сме били честни в даването на кредит, в разпределението на благините, в броенето на надеждите, в раздаването на юнашко доверие. Дори в задължителния алъш-вериш. И най-важното: да не забравяме, че ние сме тези, които правят и плащат СМЕТката !
Казано иначе – да ни е била на СВЕТЛО и на ЯСНО СМЕТката .
А нашата?
Бас хващам, че все сме имали едно наум, което не сме декларирали.
Тогава?
Дълго ще ходят нозете ни. По гневните български улици и площади.
И много път ни чака, и много камъни, докато от плебс, от избиратели и пациенти на всевъзможни политически експерименти се превърнем в ГРАЖДАНИ…
Иначе – тежкó на нозете под глупава глава.
