Емблематичният старозагорски чешит Димитър Стойчев – Чонката, който повече предпочита да живее с петли, отколкото с хора, събира последните лъчи на мижавото декемврийско слънце по улиците и се готви да изкара зимата „на мускули”, закалени в събирането и предаването на метални отпадъци, но не и да посегне към „готовите пари на данъкоплатците”.
Въпреки че събира стари железа, Чони съвсем не е клошар и не се смята за такъв. Не можеш да го видиш да рови из кофите за боклук, нежели пък да се храни оттам. Заклет ерген е. В пълно психично здраве. Чешит. Живее в наследствен апартамент на площад „Берое” в Стара Загора, но „офисът” на „свободната, волна птичка божия”, както сам нарича себе си, е под открито небе. Намира се на два километра южно от дома му, ситуиран пред гаражно магазинче за хранителни стоки на бул. „Христо Ботев” № 67. Кризата удари наскоро кепенците на дюкянчето, но на „офиса на Чони” никой не може да хлопне мандалото
Веднага след като приключи с мъкненето на железата и предаването им срещу някой лев, от ранна пролет до късна есен всеки божи следобед от години той идва на това място. Вади от количката си и връзва наоколо флагове и шалове на футболния отбор „Берое”, на който е заклет фен. Курдисва неизменната нашарена с подписи, сентенции и пожелания футболна топка. Слага я пред себе си на походната масичка и почва да реди чинийките и бутилките. Сяда на походното си столче. Ако носи мезенце, слага от него. Ако няма ”мамбо” – здраве да е, все някой може и да му донесе. Въпреки че е беден като църковна мишка, Чонката никога досега не е подлагал ръка за просия.
Никога!
Но хората от блока си го тачат и не го забравят. Все някой добър човек от квартала ще му занесе гозба. Хапва бавно. Пийва я ракийка, я винце или биричка. Налива си кротко и яваш-яваш сръбва по глътка. Никога не прекалява с алкохола. Той е дотолкова, колкото да не стои на празна маса.
До него или в скута му е неизменният петел. Този е десети поред „пернат чорбаджия на кокошки”, който Чонката опитомява. Всичките си петли досега той кръщава с едно и също име – Бероец. Но само два от Беройците сдали Богу дух от старост. Неизвестни откраднали няколко от питомците му, други пък „намазали гумите” на колите, а една съседка заклала и оскубала на място любимия му петел, жалва се Чони пред репортера на „Над 55” и допълва почти през сълзи как дълго, дълго страдал по загубата на всичките си „домашни любимци”. Но пък като тръгне да „осиновява” поредното петле, голямо колкото детско юмруче, и то започне да свиква с него – мъката му секва. „Без петел не мога, макар и голям зор да виждам, докато го обуча на най-важното, докато е още малък – да не прави „чиш” в леглото ми, докато спи при мен. Що чистене пада, що пране, докато го науча да не цвъка навсякъде, а с мен сутрин рано-рано да ходи до тоалетната и там да ака! Аз на клекалото, той до мене – на хартия”, разправя чешитът.
Хората около „кварталния офис на Чонката” се чудят как тъй досега не са го прибрали в някой цирк барабар с петела му: „Всичко разбира тоз петел! За миг да мръдне донякъде, почва да кукурига, да пищи и да се мята буквално като изоглавен. Търси го. Но види ли го, че се задава – кротва. Изпълнява всичките му команди. Абе, също като човек разбира”, нарежда съкварталецът на чешита Запрян Стоев и пояснява, че според хората наоколо Чонката е последният честен и свободен човек в тази държава. Никому лошо не сторва и смята всички хора за добри. А като потвърждение на факта сам Чони ще почне да нарежда пред репортера: ”Боже, колко много добри хора има на тази земя, да знаеш.
Всички хора са добри! Даже и тия, дето ми крадат петлите, `щото сигурно от глад го правят.
А аз гладен не съм останал. Слава на Бога! Блъскам се. Вадя си хляба. Подаряват ми по нещо. Има хора, дето и мене ме обичат. Ето, този часовник ми е гордостта. Подари ми го един бизнесмен, Иван Куцаров се казва. Много добър човек, работи в един цех за стъклопоставяне – той ми даде часовника (б. а. запрята ръкава и показва часовник „Denpal”). Виж какъв е хубав само! Ами Вальо Дончевски – най-главният на художниците в Стара Загора (б.а. има предвид председателя на групата към Съюза на българските художници в Стара Загора художника Валентин Дончевски)? Той извади 100 лева и ми ги даде. Не съм ги искал. Просто разбрал по някакъв начин, сигурно, че точно тогава бях в голямо затруднение, и ми помогна в най-трудния момент. Аз пък наскоро видях, че са му докарали дърва и хукнах да му ги пренасям. Зарязах всичко. Оставих си масичката с мезетата, с питиетата и хукнах. Пита ме Вальо после какво струва трудът ми. Викам му: „Нищо не струва! Приятел в нужда се познава. Ти си добър с мен. Аз, с каквото мога – винаги съм насреща. Радвам се, че ти помогнах”. И ми е леко. Ами що да кажа за архитект Веско Беров (б.а. арх. Веселин Беров – бивш главен архитект на Стара Загора)? Той като ме гледа с тази количка да тикам железата и зиме, и лете по улиците, в студ и пек, дойде ми тия дни на крака ей тука до „офиса ми” и ми вика: „Слушай, Чони, отдавна съм го намислил, познавам добри хора. Дай да ти подготвя аз лично документите и да ти ги занеса при социалните. Ти имаш наистина голяма нужда от социални помощи – за дърва, за ток, за еднократна помощ дори.
Мизерстваш
Идва зима. Може да настинеш, да боледуваш, не си здравно осигурен… Блъскаш се като грешен дявол. Ще ти отпуснат социална помощ, говорил съм с хора. Всички те познават. Можеш сметките си за отоплението да осигуриш поне през зимата”. Помислих, помислих и му викам: Слушайте, г-н Беров, аз съм волна птичка Божия, Господ се грижи за мене, както го прави и за птиците. Аз защо да съм в тежест на Бойко Борисов? До мене ли му е, а? Дотам ли съм я докарал, че да допра да съм в тежест и на държавата? Малко ли са й тия с децата, старците, болните, че и аз на опашката за кинти.
Не! Няма да стане тая!
Никакви документи не ща да ми правите. Отказвам се доброволно. Лев досега от държавата не съм взел и не ща да ми дава! `Щото знам и нещо друго – тя с едната ръка ти дава, ама с другата ти взема. Не ме мислете, г-н Беров, Господ ще промисли за мене. Вадя парички колкото мога и додето ми стигат силите. Той ме гледа, гледа и се чуди. Моли ме, придумва ме, но… не отстъпих. Не ща аз такива пари! Бог да поживи архитект Беров, Вальо Дончев, г-н Куцаров и тия, дето ме обичат, и тия, дето дори ме мразят, ако има такива, нарежда Чонката. Убеден е, че добрите хора никога нямало да свършат. Твърди, че е щастлив. А си има и „за разкош” една от най-дългите бради. Оставил я в памет на жената – негова приятелка сервитьорка, която преди години внезапно починала, а се отнасяла много човешки с него и била една от многото „най-добри хора в този свят”. След смъртта й всяка сутрин 40 дни ставал много рано, вземал рейса за Казанлък, слизал на розовите градини, набирал огромен букет и с обратния рейс – право на старозагорските гробища. Така всеки божи ден затрупвал гроба й с букети свежи рози. Тогава решил – докато е жив, ще я жалее и няма да се бръсне.
Още повече че подпийнал богаташ преди години решил пред компания да си направи кефа, като му предложи сам да му отреже дългата почти до пъпа брада срещу 250 лева. Извадил парите и ги сложил на масата. Чони бил пак в затруднение. Но, брада е – ще порасне, рекъл си и взел парите, а оня с ножицата му я орязал до косъм. И наистина – днес той има една от най-дългите бради в града, пък може и в цяла България. Само дето от време на време подрязвал по малко връхчетата й, защото и тя като дългата му вързана на плитка коса „цъфти”. “Цъфти, ама не връзва злини!” – заключава мъдро Чонката.
Керка ХУБЕНОВА
